ИЗБЕРИ: БРЯГ NEWS | БРЯГ РУСЕ | ПОСОКИ ПЛЕВЕН | НЮЗ ГЛАС ЛОВЕЧ | СИЛИСТРЕНСКИ БРЯГ

Чл.кор. проф. Христо Белоев: Не съм герой от филмов сценарий, просто това съм аз

Интервю
16.08.2018  |  10:59
643
Искрено се надявам, че ще върнем можещите и знаещите в България, защото те ни напускат, трябва да ги задържим тук, казва ректорът на Русенския университет
Христо Белоев ректор на Русенския университет
Чл.кор. проф. Христо Белоев, ректор на Русенския университет. Снимки: Личен архив

 

 

Никога не гледам негативно към хората, а подобен ракурс към света и към околните много помага. Това коментира ректорът на Русенския университет чл.кор. проф. Христо Белоев по повод 60-годишнината си. По случай юбилея той е дал интервю за вестник "Бряг" без официалности, а със съкровено изречени думи за Университета на живота, вътрешната сила на човека и житейския си път. "Брягнюз" днес публикува материала на Пламен КАЛИНОВ:

 

 

Върховете са обиталища   на слънцето, ветровете, бурите и гърмелите. Там, според митологията, живеят единствено боговете. До поднебесните им владения се допускат само най-смелите от човешкия род -  носителите на по-особена откривателска стигма*. Човеците, които притежават таланта и смелостта да преодоляват височинните препятствия. Да бъдат (не)забележимо истински и автентични в примера, с който увличат и другите около себе си, за да се роди божественото у всекиго от нас, ако имаме усещането и смелостта да ги последваме.

 

На връх Голяма Богородица, чл. кор. проф. Христо Белоев, ректор на Русенския университет, навърши 60 години! Да му е честит юбилеят и да е жив и здрав по пътя напред и нагоре!

 

Ректорът на Русенския университет празнува 60-годишен юбилей

 

Не се учудвайте, че няма да има визитка с обичайните професионални заслуги и постиженията на интервюирания. В онова, което ще прочетете по-надолу са единствено съкровено изречените думи, споделените детайли от филигранния рисунък върху кюлчета житейско „злато” в   родовата и личната история на професора. Щрихи и хрумвания, които се „родиха” в необичайно дългия ни, но много мъжки, приятелски разговор.

Докато слушам професора си дадох сметка защо му е отредено да бъде равен с равните, да е   в уникално приятелство с Игнат Канев - най-харизматичният българин и канадец, меценат и благодетел на Русе и на родния си русенския край. Да е специален човек в политическото и житейското портфолио на германския канцлер Ангела Меркел. 

С  ректора загърбихме учтивата форма, за което съм му благодарен. Макар и мимолетно бях равен до равните, а това никога не се забравя.

Отвъд думите  обаче винаги са следващите върхове!  Ако мечтаете да сте някога „горе”, потърсете кураж и мъжество от това интервю.

 

* от латински  stigma - раните, нанесени на Исус при разпъването на кръста

 

- Името ти е на божия син, Христо-Христос, на кого всъщност си кръстен?

          - На дядо ми Христо. При нас, във фамилията, това са родови, много дълбоки следи. Ние нямаме други имена, освен Христо-Иван-Христо-Иван, после пак се повтарят. Имената уж са същите, а хората са различни - и  всеки в този мъжки градеж „надстроява” по нещо от себе си - според силите и възможностите си, за да ни има и по-нататък. Както се казва, индивидуално-социален статус, но при нас винаги е така. Носим с гордост  имената си и пазим фамилията.   

- И понеже си човек на науката, вярваш ли в божественото у всекиго от нас?

- Разбира се, вярвам. Вътрешно ми е заложено да подхождам към всички хора с добро. С доброто е полезно да се работи. Доброто иска грижа. Доброто иска отношение. Доброто иска търпение. Никога не гледам негативно към хората, а подобен ракурс към света и към околните много помага.

         - Има ли вътрешна сила, която да ни пази и напътства, да ни закриля?

- Това е казаното дотук, само че с други думи и погледнато от малко по-различен ъгъл, но иначе   е същото. Аз без добра дума и без добри помисли и действия не мога да съществувам, губя хармонията (Усмихва се!). При мен това не е хипотеза,  наслагвано е с годините. Кара ме да се чувствам винаги  позитивно.

- Разкажи нещо ярко от спомените с дядо ти Христо? Какъв човек беше той?

- Моето детство беше при баба и при дядо, селско детство. Дядо Христо беше работлив човек. А както е добре известно, на село винаги има много работа.  Той  беше надживял няколко обществени формации - свидетел и на царска, и на социалистическа България. На 12 години останал сирак. Слушал съм невероятни разкази за годините преди 1944-а, за войните, за колективизацията и национализацията, за ранния социализъм. Бил е отворен към новото, а до него са се допитвали и стари и млади за най-различни неща. Модерно казано, дядо Христо е нещо като универсален „парламентарист” в големия народен парламент на своето житейско обкръжение. Без да звучи като изтъкване или като нещо кой знае колко специално, но аз бях с дядо ми навсякъде - да пасем кравите, да копаем в градината, да косим сено - всичката кърска работа съм я опитвал под неговото вещо ръководство и в непрекъснати житейски примери -нещо като ненаписани, но много поучителни лекции в университетите на живота. Такъв беше дядо Христо, мир на праха му. Той беше и си остава най-авторитетният академик, апологетът и критерий на моето израстване като човек и личност.  

         - Смяташ ли, че човек се ражда, орисан за името си? На Теб това име ти приляга сякаш по мярка.  Защо всички, които се докоснат до твоя характер и човечност, те обичат и уважават?

-Много комплексен въпрос, с една претенциозно звучаща оценка за иначе моята скромна особа. (Следва малко по-дълга пауза)… Вътрешно, със сигурност има някакъв знак, белег, орисия, родова памет, пренасяне на енергии. Аз празнувам именния си ден на Рождество Христово, а рожденият ми ден е на 15 август – по църковния календар Голяма Богородица. Ако и това не е страхотно съвпадение, какво друго да е, но е факт, а тази игра на цифри (дати и събития)  ме е карала винаги да усещам една особена обвързаност на моето раждане и кръщаване с два от най-големите, много здраво вкоренени у българина празници. Между другото, винаги съм се чувствал именно дълбоко и само по този начин свързан с моя роден град Павликени, с града на моята научна и професионална кариера - Русе, с хората около мен. Мисля, че има знак за една особена корелация във времето и пространството, но тя е по-скоро индивидуална, иначе е незабележимо за другите.

- А защо подходът ти към различните хора винаги е различен - това е уморително, не те ли изхабява?

- Без това не може, ако вярваш в доброто,   за което вече споменах. От първи клас до последния курс в университета бях тотален отличник, без да съм максималист или  „зубрач”. Просто се движех в руслото на една постоянно поддържана висока скорост за справяне с учението по най-добрия начин. Минах и през иглените уши на председател на пионерската организация, на училищния комитет на комсомола, на вузовския комитет- не ми тежеше, не ми пречеше социалната кауза. Напротив, ангажираше ме и ме отваряше към различните характери.   Разбира се, това не е тефтер или диск с готови рецепти- отваряш го и намираш решението на една управленческа дилема, да речем. Всъщност, барометърът на опита и на натрупаните жизнени  уроци се включва автоматично. Не знам точно как, но засега работи добре. Не съществува  и точна матрица- събитията в живота ми дотук са следвали естествения си ход, не съм ги измислял, не съм ги съчинявал, не съм част от филмов сценарий, просто това съм аз.

-Кога може да те навести отегчението, има ли неща, които те карат да ги загърбваш, да се отказваш от тях?

- Никога, според мен. Някои се опитват да ме коментират през симпатиите ми към една партия и възможностите ми да бъда едновременно няколко неща- ректор, общественик, учен. Ще отговаря така, макар че съм го казвал  и друг път: Да, аз съм верен само на една партия, само на една кауза и моята партия-кауза е УНИВЕРСИТЕТЪТ! А колкото за отказването, за отстъплението от нещо конкретно- да, мога да коригирам една идея, дори да се  разделя с нея след обсъждане в колектив, след дискусия. Аз се радвам, когато променям свое първоначално виждане под влиянието на останалите, не съм ревнив към авторството на дадена идея. Когато приема аргументите,  идеята вече не е моя, тя е под общия знаменател на изречението: „НИЕ заедно постигнахме всичко това!”. И така смятам, че е най-справедливо, най-правдоподобно, и най – резултатно.

- Кой е най-трудният и най-щастливият момент в живота ти дотук- и като личностно, и като социално изпитание?

- Пътят от Павликени към Русе - от 1979 година до днес съм в този прекрасен град на брега на Дунав, който е почти като мое второ, родно място. Баща ми, мир на праха му, знаеше, че в Павликени ме очакват, че са ми осигурили добра работа и възможност за обещаваща кариера, но   ме подкрепи и насърчи в решението да не се връщам там, а да се посветя на науката, на университета, на по-нататъшния ми път в областта на полезните и сериозните неща, свързани с моето ново семейство - академичната общност.  И през ум не ми е минавало, че един ден ще  стана ректор на университета, който ми е дал всичко и ми е отнел една кариера в  родния ми град, условно казано. По естествен път  се изправих и пред изпитанието  да понеса личната отговорност на ръководител, да защитя визията си за университета при първото ми кандидатиране за ректор през 2007 година. Много се вълнувах,защото се състезавах с доц. Марко Тодоров, човек с родословие, отдаден на академизма, бивш министър на образованието. С особена привързаност си спомням как   намерих  хората, съпричастни към моята кауза, с които да преобразим русенското висше училище, да надградим високите критерии на една от най-старите и най-първите български политехники, която в 21-ви век вече е носител на европейски университетски стандарти. Много усилия положихме, за да сме еталон на стабилност   не само у нас, но и в региона на р. Дунав, да сме предпочитан партньор на висши училища от други континенти.   Една блестяща идея без поддръжници и без екип не струва нищо. Затова съм благодарен на учителите ми, на преподавателите в университета, на колегите в ректорските екипи, застанали зад мен, на студентите - в крайна сметка Русенският университет е кауза и институция, за чийто имидж работят всички, независимо къде са позиционирани в учебния, научно-изследователския и приложния процес на познанието.

- В    БАН от години се води спор дали трябва приоритетно да се финансира фундаменталната наука или развитието на научно-приложните науки, с  преки ползи за обществото?

- Това са скачени съдове. Корелациите са  на няколко нива: наука – фундаментални открития -  бизнес -  обратна връзка  между живия живот  и науката чрез готовността на бизнеса да инвестира в  експертиза, с високо изследователско ниво от приложен характер, за да се връщат парите, да се печели. Иначе фундаментална наука без адресат е непродуктивно занимание.  Искрено се надявам, че ще върнем можещите и знаещите в България, защото те ни напускат, трябва да ги задържим тук. Другото е немислимо, не искам изобщо да го допускам, процесът все още не е необратим, макар, че вече съществуват проиграни теоретично и такива варианти.

- Имаш ли любим девиз или поговорка?

- Много са. Не знам какво точно да избера. И все пак, смятам, че лайтмотивът на всичко, което съм сторил дотук е на базата на подхода: ВИНАГИ с ДОБРО! Така хората са готови да ти повярват, останалото е индивидуални пейзажи, въпрос на стечение на обстоятелствата, на преценка и на оценка на поколенията.  

 

ПЕЧАТНИ ИЗДАНИЯ    ЧЕТЕТЕ ОНЛАЙН

 

 

 

НАЙ-ЧЕТЕНИ
КАЛЕНДАР | Моля, кликнете върху 2 дати

 

© 2014 Briag News.Всички права запазени!
Web Design & SEO by Zashev Design