ИЗБЕРИ: БРЯГ NEWS | БРЯГ РУСЕ | ПОСОКИ ПЛЕВЕН | НЮЗ ГЛАС ЛОВЕЧ | СИЛИСТРЕНСКИ БРЯГ

Даян Шаер: Не за всеки има утре

Интервю
15.07.2017  |  11:09
3 411
Романът на Шаер „На моята майка Сирия“ е магически разказ за бежанка от Алепо, избягала в България с трите си дъщери
Снимка: Личен архив

 

Ива ГЕОРГИЕВА

 

Даян Шаер е родена в Русе през 1992 г. в семейство на българка и сириец. През 2007 година тя напуска Дунавския град и се премества да живее в София, където завършва гимназия, а след това и "Психология" в Нов Български Университет.

 

Първият публикуван разказ на Даян е озаглавен "Като на лента" и е отпечатан в сборника "Курс по творческо писане на Сиела",  който излиза през 2014 г.  В кратката повествователна форма Даян споделя личните си преживявания, след като невнимателен шофьор убива кучето й.  И досега писателката обича да пише истории, основани на собствен опит, в които има изстрадана истина и поука.

 

Роднините на баща й продължават да живеят в Сирия и затова, преживявайки мъката и изпитанията, през които преминава той, Даян създава дебютния си роман „Има ли места в Рая“. В него тя описва зараждането и победата на любовта докато се води войната в Сирия. Книгата излиза през 2015 година, а по нея е заснет и късометражен филм.

 

Даян Шаер представи в Русе новата си творба „На моята майка Сирия“, която също е вдъхновена от истински случай. Повествованието разказва една история за женската борбеност и дух в изключително трудните времена, на които сме свидетели - трагедията в Сирия и последиците от нея.

По време на посещението си в Русе Даян даде специално интервю за читателите на в. "Бряг", за да сподели вълнуващите спомени от детството си в родния град и ваканциите си в Сирия, да представи увлекателните истории на своите герои и да разкрие съкровените си мечти за любов и щастие.

Едно светлокосо, дългокосо, красиво момиче стои пред мен и очаква да завладее сърцата на хората със своите прекрасни книги и разкази.

 

 

- Даян, освен че си родена в Русе, какво друго те свързва с този град?

- В Русе има две много специални за мен неща, които винаги, когато идвам тук, правя. Едното е да отида до стария си квартал, за да си видя детската площадка, на която съм отраснала. Винаги оставам там половин - един час, просто ей така да се взирам в люлките, в пързалките и да се сещам за моето детство. Апартамента го продадохме и не мога да се кача да го видя, но пък се наслаждавам на нашия балкон на първия етаж. Другото място, на което ходя, са гробищата, за да застана пред гроба на баба и дядо. Обичам да ги посещавам, когато си идвам в Русе, да им кажа по няколко думи и чак тогава да се върна в София.

 

 

- Какво наложи да напуснете Русе и да се преместите в София?

- Това е интересна история. Моят баща винаги е бил много смел в своите начинания и мечти. Живеейки в Сирия, той е искал да следва в чужбина и затова идва в България да учи. Събраният бал от оценките му го изпраща в Русе. Тук той започва живота си като се запознава с майка ми Емилия. Женят се, купуват си апартамент и остават тук няколко години. След време баща ми настоя от Русе семейството ни да се премести в София, тъй като там има повече възможности за работа. Само че майка отказа, тъй като тя не е човек, който обича такива драстични промени. Затова баща ми замина сам. Двамата си правеха малко напук, тя остана в Русе и му отказа, а той въпреки това потегли. Баща ми ни осигури апартамент под наем в София, отвори бизнес на „Илиенци“ и три години живя сам и я чака да реши дали ще се премести при него. Няколко пъти ходихме всички заедно до София да видим какво ни е уредил и майка ми лека-полека започна да се пречупва, докато в един момент се преместихме и заживяхме там. Така че за отиването ни в столицата той е инициаторът, защото искаше да ни осигури повече възможности за бъдещето.

 

 

- В детските ти спомени как се преплитат България и Сирия?

- Пътувахме в Сирия всяко лято. Както децата в България си ходят на село за лятото, така пък аз посещавах всяко лято Сирия. И всъщност спомените си от там съм описала в първите страници на „Има ли места в Рая“. Във втората книга „На моята майка Сирия“ съм пресъздала автобиографични елементи  също от сирийските си пътувания. Някои са малко по-тъжни, други са по-смешни. Така например веднъж в Сирия ме ухапа скорпион. Никой от хората около мен обаче не разбра какво ме е ухапало. Братовчедите ми с насмешка казаха, че нищо ми няма и не разбраха всъщност колко е сериозно това. Мислех, че ще умра, но всичко се размина. В  книгата „На моята майка Сирия“ съм вложила преживявания и разкази, които ще са интересни за читателите и ще провокират всеки да се поразрови и да види една малко по-различна култура.

 

 

 - Какви разлики и прилики откриваш между българите и сирийците?

- Има доста допирни точки. Между другото, по време на диалога ми със сирийката от Алепо, която е прототип на героинята в „На моята майка Сирия“, в разговора се включи и дъщеря й. Двете си поговорихме точно на такава тема и тя каза - „тук,  в България, усещането е много подобно на това в Сирия, тъй като хората, с изключение на тези, които са с предразсъдъци, много си приличат. Българите са много топли, много са отворени към другите". Затова дъщерята и майката споделиха, че се чувстват много добре в България. Аз също намирам допирни точки. Когато съм в Сирия, забелязвам приликите с България, разбира се, като изключим езика и забулените жени, които се срещат там. Има обаче и такива, които са без забрадки. Усещането в Сирия е много приятно - това е усещане за жизнени, будни хора, които те слушат с интерес и които обичат живота. Убедена съм, че между хората тук и там има повече прилики, отколкото разлики.

 

 

- Преживяваш ли все още събитията в Сирия?

- Да, много силно. Аз поддържам близки  контакти с една от моите  братовчедки. В книгата ми „Има ли места в Рая“ тя е прототипът на героинята Рима. Там съм описала нашето детство и моментите, които преживяхме, които създадоха много силна връзка между нас и затова продължаваме да си контактуваме и до ден днешен с братовчедка ми. Тя много ми споделя за Сирия, понякога хубави неща, понякога не толкова, но преживявам всичко, което се случва там. Слава богу, няма жертви сред моите роднини. Войната за мен остава една косвена трагедия, тъй като не е белязала нашето семейство, и дано така да си остане.

 

 

-  Чувстваш ли се повече гражданин на света, отколкото на някоя конкретна държава?

- Да, абсолютно мога да го кажа, защото постоянно пътувам и винаги гледам в годината да посетя поне две нови държави, дори да е за малко време и да нямам толкова финансова възможност. Хубаво е, че светът е толкова голям, навсякъде е толкова различно и би било много жалко, ако се задоволим само с това, което е около нас, дори да е много красиво. Нека обикаляме, пътуваме и да се запознаваме с нови места, култури и хора.

 

 

 

- Срещайки се с други култури, кои техни книги са ти повлияли за усещането за света?

- От чуждестранните писатели много ме привлича творчеството на турската писателка Елиф Шафак.  Много харесвам и писателя Халед Хосейни, който е от Афганистан. Книгата му „Хиляди сияйни слънца“ е тази, която ме вдъхнови да направя моята книга „Има ли места в Рая“ с двама водещи герои. По този начин и Халед Хосейни е създал „Хиляди сияйни слънца“, където описва поотделно съдбите на двамата си герои, а в края на книгата ги събира. Например той започва да разказва за една от героините си - Мариам, и тъкмо когато на читателя му става най-интересно, авторът прекъсва историята и започва да говори за съседката Лейла отсреща. Когато обаче и нейната съдба става много интригуваща, писателят пак я прекъсва и я събира с тази на Мариам и така започва общата история на Мариам и Лейла. Читателят вече е обикнал и двете героини и преживява всичко с тях.

Моята книга „Има ли места в Рая“ е създадена по същия начин. В нея описвам отделно историите на героите си Сарая и Салем, а после в един момент от повествованието те се преплитат в едно.

От българските книги любимата ми е „Време разделно“ на Антон Дончев, въпреки че когато започнах да я чета ми беше много трудно да се потопя изцяло в неговия начин на писане. Постепенно обаче навлязох в историята и героите ме завладяха! Усещах ги живи в себе си, толкова силни образи, толкова силни истории за България! И как говори писателят за нея, как описва земята й - за мен това е най-добрият български автор.

 

 

-  Какво те накара да започнеш да пишеш?

- Мисля, че винаги съм го носила в себе си и, когато преживявам някакви много тежки или щастливи моменти, ми извира отвътре да ги напиша. Не знам от какво точно се заражда силният ми импулс да пиша. След време започнах да опитомявам тези малки музи, които ме връхлитат. Оформях ги в кратки разкази със ситуации, които са ми се случвали, и така в един момент се увлякох да напиша роман.

 

 

- И в двете ти книги преобладава темата за любовта. Мислиш ли, че любовта би оцеляла във време на война?

- Според мен, точно в кризисна ситуация, любовта е най-силна. Емоциите стават много крайни и стига двамата източници на любовта да оцелеят, любовта им след това би оцеляла също. Но дори някой от тях да не е сред живите, другият, според мен, ще  запази дълго спомена за тази  любов точно защото е  била много трагична. Затова трябва да се обичаме днес, защото не за всеки има утре.

 Ние влагаме много чувства в малки и сантиментални за нас неща, в спомени, които запазваме, и после ги идеализираме цял живот - може дори една такава любов да остане завинаги и човекът да не продължи  напред.

 

 

- Какво за теб е истинска любов и дали изобщо съществува такава?

- В периода, докато ми минаваше тийнейджърството, любовта си смени облика много пъти. Сега вече съм на етап, в който за мен любовта означава споделеност с човека до мен, означава разбирателство, означава уважение, половинката до теб да бъде твое семейство, твой приятел, да бъде твоят свят. Човек обаче трябва да си отвори очите и да вижда любов навсякъде. Аз виждам любов в моето семейство, в родителите ми към мен, любов в партньора ми, любов към котките ми, дори към цветето, което ще спра да щракна. Хубаво е любовта и нейните нюанси да се виждат навсякъде и тогава човек е щастлив.

 

 

- Вярваш ли в любовта такава, каквато я описваш в книгите си?

- Да. Първата любов между Сарая и Хайдар в книгата ми „Има ли места в Рая“ е прототип на моята любов в Сирия. Една платонична любов, която преживях с момче, което до ден днешен, слава богу, е живо и здраво. Той си има детенце и е продължил по своя път. А втората любов - между Сарая и Салем, пак от книгата, всъщност е това, което аз вече виждам като истинската любов, другото е по-скоро детска любов. Образът на Салем е единственият в тази книга, който не е вдъхновен от друг човек, а аз сама си го измислих и в него вложих моите представи как трябва да изглежда мъжът до мен и как си представям любовта между двама души. Така че Сарая и Салем за мен са прототипите на истинската дълбока любов.

 

 

 

- На този етап от живота си чувстваш ли се щастлива, какво планираш за в бъдеще?

- Да, чувствам се щастлива, защото почнах да следвам това, което душата ми иска. Душата ми иска да пише, душата ми иска да пътува, да прави филми и, когато почнах да следвам нейния глас, почнах да се чувствам щастлива в моето ежедневие. Това, което планувам за бъдещето си, е да продължа да пиша книги. Сега обаче снимаме един късометражен филм по първия ми разказ „Като на лента“. Филмът е много интересен, тъй като е създаден от гледната точка на куче, понеже самият разказ е написан от гледната точка на куче, а това е иновативно начинание. Когато филмът стане готов, ще го кача в интернет.

Работя и над два проекта, които са почти готови, но книгата „На моята майка Сирия“ ги изпревари, тъй като ми хрумна, че ще е много интересно да направя писателско интервю с жена-бежанка от Сирия. Героинята ми София показва една по-различна страна на бежанците. София е дошла в България с трите си дъщери, докато мъжът й решава да остане в Сирия. Тук тя се е справяла съвсем сама и никога повече не се събира с него. Нейната история е много интересна и ме хвана музата, завъртя ме във вихъра си и написах книгата. Затова тя изпревари другите две, които в момента  се „пекат“.

 

 

- Според теб има ли места в Рая? Как мислиш, че изглежда Раят?

- Аз вярвам не в концепцията за Рая и Ада, а в прераждането на душата. Вярвам, че когато един човек си замине от тук, душата почива някъде, после се връща и се преражда в друг човек, или друго същество, животно. Но аз вярвам в преражданията.

 

 

- А можеш ли да наречеш нещо на Земята Рай?

- Аз смятам, че Раят може да бъде място, на което се чувстваш щастлив и обичан, и ако имаш семейство, което те чака и те обича, и всички са живи и здрави, мисля, че това е един малък Рай, за който ние можем да бъдем благодарни.

 

 

- Даян, желая ти много успехи в писането и ти благодаря за ценния и прекрасен момент, който сподели с мен!

Срещата приключва и аз вярвам, че Даян ще продължи да пише със сърцето и душата си. И дано винаги носи искриците за живот и творчество, както и чистата любов в сърцето и душата си!

ПЕЧАТНИ ИЗДАНИЯ    ЧЕТЕТЕ ОНЛАЙН

 

 

НАЙ-ЧЕТЕНИ
КАЛЕНДАР | Моля, кликнете върху 2 дати

 

© 2014 Briag News.Всички права запазени!
Web Design & SEO by Zashev Design