ИЗБЕРИ: БРЯГ NEWS | БРЯГ РУСЕ | ПОСОКИ ПЛЕВЕН | НЮЗ ГЛАС ЛОВЕЧ | СИЛИСТРЕНСКИ БРЯГ

Евреин с русенски корени се бори срещу затъмнението на истината за подвига на българския народ

Интервю
29.08.2016  |  23:47
2 223
Феня ДЕКАЛО, кор. на БНТ Израел, специално за в. „Бряг”
2.Роднините на Самуел Ардити

Самуел Ардити е роден в София. По-голямата част от живота си е преживял в Израел. Въпреки това винаги е подчертавал, че родът му е от Русе и е роднина и на нобеловия лауреат,  русенецът  Елиас Канети. 

 

- Г-н Ардити, какви са най-ранните Ви спомени от Русе?

- Спомням си сняг. Бил съм на 5 години, когото ме заведоха в Русе да видя дядо си - бащата на баща ми. Той беше богат търговец и живееше в каменна къща с голям двор, останала от неговия баща. Дядо ми търгуваше с манчестърски платове. След смъртта на баща им, братята му  видели, че в Русе няма място за всички и заминали за Манчестър. Имали там свой бизнес, но изпращали и на дядо стока в Русе. А тогава,  като кажеш „английски плат“, ставало ясно, че е нещо много качествено. Чичовците  на баща ми обаче не се насочили към модните и скъпи платове, а по-скоро към здрави и по-евтини. Дядо ми търгувал не толкова в самия град Русе, а повече в селата наоколо. Много често клиентите му били селяни-турци. Те плащали със златици / жълтици –б.р./. Но да се върна към моето първо идване в Русе. Бях доста дребен, а снегът е бил около 50 см. От прозореца дворът бе много примамлив, докато стана ясно, че не мога да направя пъртина. Помагаха ми по-големият ми брат и братовчедите, но ми беше много трудно.

 

Второто ми идване в Русе бе в началото на лятото на 1943 г., когато изселиха евреите от София. Баща ми оспорваше мястото, където трябваше да се изселим, и настояваше да го изпратят в Русе. С доста настоятелност и с някоя и друга от дядовите златици, потеглихме към Русе, при това не само с 20 кг багаж на човек, а с колкото успяхме да пренесем. Естествено ние си плащахме на железниците. Дори бяхме помъкнали и моето коте, с които не исках да се разделя. Заради него имах свада с немски войници, която едва ни ми струва живота, но това е друга история. Когато стигнахме при дядо, ни отделиха една стая за четиримата: родителите и нас с брат ми. Скоро след това дойде и сестрата на моята баба Белина, също изселена. Вече нямаше отделни стаи и я настаниха със семейството й в коридора. Неприятното бе, че всички минаваха през тяхната спалня. Тогава баща ми реши да потърси друго място за нас. Изселените евреи не можеха да живеят в българската махала, а в еврейската, която обаче беше пренаселена, или в турската, или в циганската. Не зная къде точно бе квартирата ни. В нея живяхме доста за кратко. По онова време имаше часове, в които евреите можеха да излизат от домовете си. Сутрин - след 10 часа, когато стоките бяха свършили. Баща ми се чувстваше много сигурен в Русе. Беше израсъл в този град. Но аз, софиянчето, се страхувах дори да отида до центъра. Един ден, без жълтата значка на ревера, баща ми реши да се разходи до пристанището. От далеко личеше, че е евреин и един стражар го спря. Оказа се, че пристанището било военна зона. Арестуваха го. Едва се отърва. Чрез приятели баща ми успя да стигне до прочутия градоначалник Симеон Симеонов, когото комунистите обесили след 9-и септември 1944 г. Той огледал досието на баща ми и му казал, че в него има достатъчно, за да го изпрати в единствения еврейски лагер в Сомовит, направен наистина от хитлеристки тип. Това било малко след като нелегалната комунистка, еврейката Ана Вентура, била направила опита за убийството му. (Между впрочем, много исках да видя какво толкова е пишело в това досие. По него време баща ми беше активист сред евреите, но беше много примерен български гражданин. Не намерих досието. Обясниха ми, че когато съветските войски са били вече при Силистра, стаята с архивите в Русе пламнала. Подпалили ги били хора, които са били внедрени от Симеонов в редиците на комунистите и са искали да заметат следите. Но знам ли как е било точно. Досиетата на баща ми след 9-и септември успях да получа в София.) Отново срещу дядовите златици татко получи разрешение да заминем до 3 дни на село. Отидохме при семейството на негова работничка. Докато забраниха на евреите да упражняват професията си, баща ми имаше работилница за модни ризи в София. Там, на село, въобще не носеше жълта значка, а срещу писарски услуги и помощ на децата в училище, получавахме продукти за храна. Знам, че евреите от Русе са организирали обществена трапезария за изселниците и училище за децата им, на които бе забранено да ходят в българските училища. Интересно е, че в това училище са преподавали и евреи-професори и доценти, които също са били изселени. Нямало е работа и се е налагало преподавател по висша математика да учи на смятане първолаци. Но аз така и не стигнах до училище в Русе.

 

- В Израел сте познат  като човекът, който се пребори за даване на звание „Праведник на народите“ на активиста от ВМРО Владимир Куртев - последният от кюстендилската делегация, които разказва на подпредседателя на Народното събрание Димитър Пешев, че евреите от града са събрани за депортиране в неизвестна посока. Пешев пък лобирал пред царя за спасението на българските евреи. Сега се опитвате да бъдат признати заслугите на секретарката в зловещото Комисарство по еврейските въпроси Лиляна Паница. А имате и още една идея за нови български „праведници“ от Института за история на Холокоста „Яд Вашем”.

- Наградата „Праведник на света“, присъждана от Института-музей за история на Холокоста „Яд Вашем”, е най-високата награда, която Израел присъжда на хора, допринесли  за спасяването на евреи от фашистките концлагери по време на Втората световна война. Когато за пръв път посетих музея на Димитър Пешев в Кюстендил, открих, че по неизвестни причини с тази награда са били удостоени всички участвали в делегацията от Кюстендил, която се е срещнала в Димитър Пешев и го е предупредила за готвеното депортиране на български евреи, с изключение на един. Заинтересувах се какъв е бил този Владимир Куртев и с какво се е провинил, та не е бил  удостоен с високата награда. Между впрочем, четох и Ваши материали за него, защото и Вие ,Феня Декало, сте  писали за неговия подвиг. Разбирах, че вината му е била, че е член на ВМРО и след 9 септември 1944 г. е изчезнал безследно, уж местейки го от един  затвор в друг. Ясно бе, че въпреки заслугите му, по политически причини хора  на новата власт в  България са пречили за удостояването. Наложи се да се боря с предразсъдъците. Много беше трудно, но успях.

 

По-сложно е с Лиляна Паница. Наистина тя е работила в Комисарството по еврейските въпроси, но е била обикновена секретарка. Като такава е предупредила своя познат Буко Леви, който по него време е бил в ръководството на еврейската Консистория в София и това е сложило начало на борбата на евреите за своето спасение. Обвиняват я, че не предупредила и евреите от Гърция. Но кого да предупреди от там? Ако от Гестапо са можели да узнаят коя е „къртицата“ в Комисарството, тя е щяла да последва евреите към концлагера Треблинка. Тази обикновена секретарка забелязала в списъците на евреите, които непременно е трябвало да бъдат депортирани,  името на своя познат Буко Леви. Лиляна Паница се запознала с него, когато като санитарка се е грижила в болницата за неговото момченце  /което, след като порасна, стана един от известните коментатори на ВВС/. Това, че тя е подържала връзка с Консисторията, са знаели малцина. Нейният шеф - зловещият Александър Белев, който е искал да „закръгли“ депортираните евреи на 20 хиляди, малко преди в София да влязат съветските войски, изчезва. Твърдят, че се е самоубил, но тялото му не е намерено… Секретар на Комисарството е била Мария Павлова - жена с много грехове към евреите. Но се оказала племенница на комунистическия функционер Христо Кабакчиев и са я освободили. Цялата злоба на следователите се стоварила върху обикновената секретарка Лиляна Паница. От побоищата тя умира, малко след като я реабилитират. Но все още има хора с гузна съвест, които пречат за признаването й за героиня. Надавам се, че преди края на мандата си президентът Плевнелиев ще я удостои поне с българска награда, на базата на която да продължим борбата за нея. Предложил съм за званието „Праведници на света“ и седем от 25-те депутати, които са пледирали срещу ЗЗН и които са измежду 40-те подписали петицията на Пешев. Искам да кажа, че част от депутатите след това се оттеглили подписите си. Наистина е било страшно време. За защитата на евреите Пешев е заплатил с мястото си на втори човек в Народното събрание. Целият ми доказателствен материал за 7-те депутати, които заслужават званието, са речите и статиите им. Те не просто са подписали срещу депортирането, а са се борили срещу прокарването на антиеврейски закони в България още 4 години преди това.

 

- Наскоро Вашето име прогърмя с открито писмо срещу речта на президента на Израел Рубен Ривлин. Според Вас, по време на откриването на паметник, посветен на спасението на българските евреи, той омаловажава този подвиг на българския народ, а изтъква вина на България за депортирането на гръцките и македонските евреи, както и евреите от Западните покрайнини

 - Засега нямам отговор на това си писмо, въпреки че изтича едномесечният срок. Знам, че е лято, време на отпуските. Допускам, че не самият Ривлин, а един от съветниците му, който е от Гърция, е написал речта, но това не го оневинява. Ето какви са моите аргументи: най-важният въпрос в речта на Ривлин е защо българският народ не е спасил и евреите от Македония и Беломорието. С три оригинални документа доказвам, че България не можеше да спаси евреите от Македония и Тракия, защото тези области бяха Небългария и защото там евреите не бяха български поданици. Тези документи са: - 1.  Споразумението Попов –Клаудиос - след влизането на българската войска на териториите. Попов е българският външен министър, но Клаудиос е дребен чиновник по икономическите въпроси в МВнР на Германия. Съдържанието е главно икономическо и стопанско, казва се още, че съдбата на Беломорието и Македония ще бъде решена след края на войната. 2. На 3 октомври 1942 г. цар Борис държи реч в Скопие, в която казва, че въпросът на Македония не е още решен и ще бъде решен в бъдеще. Значи в момента България не господар на положението. Тази реч е публикувана във вестник "Целокупна България” на  06.10.1942 г.

 

3.След 9 септември 1944 г. личната секретарка на Александър Белев Лиляна Паница е арестувана и разпитана в милицията. На 02.11.1944г. тя пише в своите показания : "На много пъти след това Данекер (германец, пратеник на Айхман) протестираше пред Белев, че не е изпълнил договора и че тези 12 000 души те бяха могли да вземат без съдействието ни, тъй като те преди всичко са били техни (германски – бел С.А.) След 9-и септември България имаше и идеологически причини да обвини царското правителство за депортацията на евреите от Тракия и Македония. "Бомбардираха" института "Яд Вашем", със своите уж изследвания за този период, пълни с обвинения към България. Така се появи теорията в "Яд Вашем", че Царска България е отговорна за смъртта на мойте братя и сестри от Македония и Беломорието. Айхман, палачът на еврейския народ, отбеляза в листа Ванзее, (февруари 1942 г.), че в България трябва да бъдат унищожени 48 000 души евреи, точно колкото бяхме евреите в "стара България“. Евреите от Македония се намират под параграфа Сърбия и са 10 000 души. По-нататък някой чиновник е съчинил друга листа: евреите от България са били 60 500 и унищожените евреи са били 11 343 души. Фалшификацията не е случайна и има за цел докаже, че евреите от Тракия и Македония са били български евреи, и да унижи България“. " 

ПЕЧАТНИ ИЗДАНИЯ    ЧЕТЕТЕ ОНЛАЙН

 

 

 

НАЙ-ЧЕТЕНИ
КАЛЕНДАР | Моля, кликнете върху 2 дати

 

© 2014 Briag News.Всички права запазени!
Web Design & SEO by Zashev Design