ИЗБЕРИ: БРЯГ NEWS | БРЯГ РУСЕ | ПОСОКИ ПЛЕВЕН | НЮЗ ГЛАС ЛОВЕЧ | СИЛИСТРЕНСКИ БРЯГ

 

   

Вера Немирова: Да правя опера е любимото ми занимание

Интервю
03.09.2017  |  10:31
1 360
Режисьорът носи отговорност и трябва да има персонален поглед към работата, той е като многодетна майка, която отговаря за всяко от стотина-двеста деца...
Вера Немирова
Вера Немирова

Пламен КАЛИНОВ

 

Тя е запазена марка, нещо като дамга (печат) за фурор, възторг и овации на най-големите оперни сцени в Европа. Появата й навсякъде предизвиква вълнения, анализаторите се чудят как да пишат за модерните и сценични решения, но може да се каже, че съдбата я обича и покровителства. Условието обаче е само едно, както и тя самата призна: „ Щастието покровителства смелите...”.

 

За първи път я видяхме в Русе през 2015-а, когато постави  операта „Катерина Измайлова” на Дмитрий Шостакович.  Поводът за дебюта на Вера Немирова на Дунавския бряг беше нейна лична, много необикновена история, свързана точно с това оперно заглавие.  Всъщност, „Катерина Измайлова” е играна в Русе за първи път през 1965 година, когато баща й - режисьорът Евгени Немиров, работи заедно с  Шостакович върху специален, български вариант на произведението, написан точно за оперния състав в крайдунавския град.

 

През 2015-а не можах да направя интервюто с Вера Немирова. Нямам точен  детайл за разминаването ни, докато тя гостува на 55-ия юбилеен международен фестивал „Мартенски музикални дни”. В пространството и безвремието на „веселата и всеядна”  журналистическа месомелачка не можах да се примиря, че съм пропуснал шанса да разговарям с тази обаятелна и изключително даровита жена. 

 

Но стана така, че световният режисьор и мечтателката Вера Немирова отново се „спогодиха” в отеснялото пространство на многобройните й ангажименти. И на 57-ите „Мартенски музикални дни” Вера Немирова отново беше в Русе, за да направи този път едно от най-трудните оперни заглавия „Кавалерът на розата” от Рихард Щраус. Както се казва в такива случаи, кръвта вода не става и корените на нейния род - тя е внучка на писателя Добри Немиров - може би я притеглиха пак с необяснима и непреодолима сила към Русе. В ролята на магнит, разбира се, беше и възможността за пореден път да работят и в тази опера с диригента Маестро Найден Тодоров.

 

Е, рекох си, сега няма да пропусна да направя интервю с нея и с помощта на приятели и вдъхновители успях да уговоря нашата среща в едно прекрасно утро през март 2017-а, два дни преди премиерата на „Кавалерът на розата”. Беше вдъхновяваща среща, на която присъстваше и майката на Вера - сопраното Соня Немирова- двете винаги са заедно и са неразделни - и в живота, и на сцената, един много екзотичен тандем, който всъщност гради модерните постановки на Вера.

 

Направихме интервюто. Мисля, че бяхме напълно естествени, защото разчупихме „драматургията” от предварителни условности, а и понеже Вера наистина е неотразима. Специални благодарности на чаровната дизайнерка Първолета Чавдарова-Летиция,  която ми помогна за тази среща и за прекрасното ми запознанство с Вера и Соня Немирови.

 

 

- От 1998 г. (вече 19 години) си на сцената. По-точно - ти си във Вселената на сцената. На какви добродетели те научи, какво възпита у теб това необозримо Пространство?

- Първо, трябва да бъдеш наясно каква цел преследваш, какво искаш да кажеш на публиката с оперните постановки, с твоите творчески идеи. Какви съдържания, какви теми те вълнуват. И много важно - с какви средства да подчертаеш посланията на авторите, които са създали произведението преди много години, да речем 100, 200 години. Дистанциите понякога са наистина респектиращи. С други думи казано, важно е по какъв начин ще „преведеш” тези послания на съвременен език, за да може съвременникът да намери себе си в оперно-музикалния театър, в конкретната постановка, която правиш за него. Трудно е, защото отговорът за това как ще предадеш импулсите на автора, онова, което го е вълнувало някога, не е еднозначен. Предполага се, на наш режисьорски език, че трябва да „вдигнеш” посланието на разбираемо ниво, различно от оригинала, близко до днешния зрител и днешния слушател.

- Това е едната добродетелност, постигната с усилие, така разбирам в отговора ти. А другите неща?

- Другите са: дисциплина и стриктност до милиметър. Например, операта „Кавалерът на розата” е представление с многобройни участници, може би над 200 души участват сумарно в представлението - изпълнители, оркестър, хор, солисти, технически персонал, всички. За всеки режисьорът носи отговорност и трябва да има персонален поглед към работата му. Образно казано, това е многодетна майка, която отговаря за всяко от тези стотина-двеста деца ( усмихва се!). И тук вече идват другите  изисквания - да си достатъчно „силен”, мотивиран, дисциплиниран, за да доведеш този „голям кораб” (постановката, представлението, премиерата) до сигурното пристанище. На това  ме учи животът в театъра. И още нещо ми показва - как да  отмервам времето, как да разполагам с времето, как да го разпределя така, че да го използвам  най-добре за всичко, без да го губя, да го „разпилявам”.

- Има една българска поговорка, че крушата не пада по-далеч от корена си. Може ли да се каже, че семейната традиция е „калявала” невидимо, но много здраво характера ти - Добри Немиров, Евгени Немиров, Соня Немирова, едно сложно детство, Германия - приказка с много лица и въздействия върху формирането ти. Как се чувстваш в този „въртоп” - галеник или задължен към съдбата си човек?

- Второто - задължена съм на съдбата си. Човек не може да си избере фамилията и родителите. Семейната среда няма как да я знаеш предварително. Ти идваш на белия свят именно в това обкръжение, то ти е родов белег. От една страна за мен това е изключителен шанс. От друга страна е огромна отговорност към традициите на семейството. Защото искам да им остана вярна, да ги продължа по някакъв начин, обаче това да е моят начин, а не подчиненост на минали знакови събития от фамилната история и идентичност. Става дума за моята автентичност, оригиналност и неповторимост.

-  Ти работиш в тандем със Соня Немирова, тя е артист с много богат сценичен опит. Има ли сблъсък на идеи в модерната „технология” на Вашите общи, сценични проекти?

- Има, много са тези „сблъсъци”. И творчески, и концептуални. Понякога до много късно, до малките часове на нощта, се водят разговори. Не я оставям на мира, за да сме на едно мнение до изясняване на дадена ситуация и не намерим конкретно решение в дискутираната постановка. Най-актуалното в момента от нашите спорове е извайването на „Валкюра” на Рихард Вагнер в Залцбург. Представление с огромни мащаби. И докато не решихме проблема с ездата на валкириите, не заспахме, а беше 3 или 4 сутринта. Става дума за ключов момент в операта, а и музиката е много позната. Мотивът е доста обременен от най-различни визуални картини в представите на съвременника от 20-и и дори в 21-и век. Само като си припомня, че този рефрен звучи на фона на документалните кадри от кинопрегледите по времето на Втората световна война, в които се виждат самолетите на Райха в победен полет как бомбардират Европа; след това Франсис Копола с неговия „Апокалипсис” и американските пилоти на хеликоптерите, които атакуват едно виетнамско село и слушат тази музика за вдъхновение, докато убиват… Сложно е някак, трябва да го „смеля” по нов начин, да не е в познатото емоционално-визуално въздействие. А иначе това е жесток реквием за всички паднали и загинали войници по целия свят, в какви ли не войни и сблъсъци. Актуален с това, че войната всъщност никога не е преставала, а това прави музикално-сценичния прочит на Рихард Вагнер  наистина сложен. Ние не усещаме  войната в онази й мащабност от 40-те години на 20-и век, но я гледаме през технологичните си устройства, в интернет. Така че светът не я познава в чистия й вид, но живее в перманентна война, огнищата на конфликтите не са загаснали, пожарът всъщност гори още по-силно. И това са последните ни творчески  споровете със Соня Немирова - за театралните средства при онагледяването на всеки по-сложен детайл в една постановка. Спорим за различните изразни похвати, за отделни картини, за онова, което ги прави дори по-силни от действителността, за да можем да ги превърнем  във вътрешно „око”  в „окото” на постановката. Опасности има всякакви - да не изпаднем в чиста естетика, да не „разхлабим” философията на посвещението, на просветлението. Такива разговори между нас двете има със стотици, за да намерим  най-правилния прочит на „технологията”, за която ме питаш.

  - Щастлива ли си, че имаш точно такъв консултант.

- Наистина е щастие, че имам до себе си майка ми. Не знам кой друг партньор в режисьорската ми работа би могъл да ме изтърпи, да се опита да отговори на стотиците ми въпроси и стотиците гледни точки и ракурси, съмнения към едно и също нещо, което обсъждаме понякога по хиляда пъти, преди да стигнем до окончателно естетическо и режисьорско решение, което пък трябва след това да се обясни на изпълнителите и да бъде „облечено” в театрално-музикалната материя на конкретното представление. Моята работа никога не свършва с края на работния ден в театъра, в операта. Дори и сега, докато говорим, паралелно в мен вървят няколко линии на размисъл и анализи.

- Да преминем и към Рихард Щраус и „Кавалерът на розата”- времето е на Мария Терезия, 18-и век. Най-преките препратки на тази комедийна опера към съвремието?

- Мария Терезия и 18-и век са като едно, образно казано, „фолио”, опаковка, която са използвали авторите - авторът на либретото Хуго Фон Хофманстал и композиторът Рихард Щраус, за да заемат един дистанциран поглед към проблемите на собственото им време, епохата, в която са живели. Това е все пак 1911 г., началото на 20-и век, това е едно последно пристанище на спокойствието, преди Европа да бъде смазана от Първата световна война. И цялата тази меланхолия, целият този поглед с носталгия към миналото, което никога повече няма да се върне в Стара Европа,  се вплита в действието на операта, в либретото, в отделните музикални партии и арии. Тези автори са визирали собственото си време. А ние визираме нашето време и правим препратки към общовалидни ценности и неща, като любовта, страданието по изгубеното щастие, по младостта. Всъщност, миналото няма как да се върне, нашият поглед към него е с една носталгия, времето е безвъзвратно, то тече неумолимо. А това, като че ли е най-хубавото му свойство, но за някои пък е най-страшното. Защото хубавите неща все някога свършват… Младостта, любовта, страстите, всичко е  преходно. Едновременно с преходността, изброените категории са вечни. Това е вечен двигател, нещо като перпетуум мобиле.

 - Ако е възможно, синтезирано да кажем - каква е, според теб, музикално-интонационната среда на съвременния свят?  Има ли музика, която те дразни? Всъщност, каква музика обичаш да слушаш? - композитори, изпълнители, при толкова наситен делник, оставаш ли насаме с музиката?

- Освен тази музика, с която съм ангажирана в конкретното представление, почти нямам време да слушам друга музика. Музиката, която понякога слушам извън работата, я чувам случайно. В магазин, да речем, или агресивно-думкаща музика в заведение. Или в колата, докато пътувам от точка А до точка В, но в автомобила обикновено слушам произведението, с което работя. В колата слушам радио понякога, но по-скоро барокова музика - Йохан Себастиан Бах, Хендел, Монтеверди. Не мога да слушам обаче Бетовен, докато шофирам, защото той е бравурен, можеш да катастрофираш с него (смее се!). Иначе навсякъде в съвремието има високоговорители, които налагат някакъв свой ритъм. Не им обръщам особено внимание.

- И само това ли е музикалният ти свят?

- Вечер, след 19.00, след тежък ден, обичам да слушам джаз. И май че това са ми пристрастеностите в музиката - класика, класика и пак класика, любим период в музиката – 18-и век, малко джаз стандарти, в общи линии - това е.

- Какво ти носи Русе като усещане за българска  духовност и отлика от останалия свят.  Може ли да се каже, че българите, в частност русенци,  имат разбиране, отношение към модерния прочит на класиката?

- Русе е интелектуален град - на първо място. Има един особен „слой” от прекрасна публика, която е много добре запозната с произведенията. Като идвам в Русе, знам, че тук ме чака разбираща аудитория, която е наясно с оперната и класическата музика. В този град има и много богат културен живот, освен музикалната му обособеност и характерност. Самият факт, че 57 години съществува международният фестивал „Мартенски музикални дни”, е достатъчно красноречиво доказателство за културната отлика на Русе и на русенци. Фестивалът е събитие на изключително високо ниво. Афишът, програмата, концертите, постановките го правят световно извисен, придават му респектираща осанка. И нещо много важно - Русенската опера. Няколко пъти съм чела книгата  на  Георги Чендов, в която той разказва за създаването и утвърждаването на оперно-музикалния театър, за времето в което тук работи като режисьор и баща ми Евгени Немиров. Тук са живели и творили изключителни новатори, с невероятен поглед върху европейския репертоар и са поставяли нестандартни заглавия, например баща ми - „Ловци на бисери” от Жорж Бизе, „Момичето от златния запад” от Пучини, "Джоконда" от Понкиели. И то за първи път в България, после аз направих „Момичето от златния запад” -  за втори път, през 2008 г. в София. Аз като че ли обичам да извървя пътя на тези ентусиасти, но след 50 години (смее се), защото така стана и с „Катерина Измайлова” от Шостакович, юбилейна премиера, точно 50 години след поставянето на пиесата от баща ми в Русе, беше вълнуващо. Тези ентусиасти и новатори заслужават поклон и да се учим от дръзновението им, от желанието им за работа, от креативния им дух.

- Имаш прекрасна работа, тя те забавлява и ти носи известност, признание. Но динамичното ежедневие прави ли те уязвима към реалността понякога? Всъщност, коя недобродетелност у човека най-много може да те разочарова?

- Скоро четох интервю на американския писател и драматург Джон Ървинг. Когато го питат кога ще престане да пише, той отговаря, че никога не би могъл да спре, защото това го забавлява. Един писател, един човек на изкуството, един творец никога не може да престане да се забавлява, докато „произвежда” радост за другите. Да правя опера е любимото ми занимание. А иначе, у хората ме разочароват като че ли много неща, за съжаление. Неискреност, неблагодарност, недостатъчна самопреценка на онова, което правят. Много често приемаме нещата от първа ръка, оставяме ги в съзнанието си „по подразбиране”, не мислим върху случващото се около нас и вътре в нас. Човек влага понякога страшни усилия, за да достави радост на другите, а те нехайно не оценяват това. Но аз съм човек с изключително широки граници на търпимост, професията ми е такава, все пак извайвам характери, макар и театрални, оперни. Това са персонажи, така или иначе от живия живот, те са плод на натрупвания и наблюдения, задачата ни е да ги превърнем  в плът и кръв, да ги направя с помощта на артистите правдоподобни.  Както обикновено се казва, само някой, който сериозно е „сгазил лука”, може да ме извади от равновесие, но това е много, много рядко (смее се!), за щастие.

 

 

 

 

ПЕЧАТНИ ИЗДАНИЯ    ЧЕТЕТЕ ОНЛАЙН

 

 

 

 

НАЙ-ЧЕТЕНИ
КАЛЕНДАР | Моля, кликнете върху 2 дати

 

© 2014 Briag News.Всички права запазени!
Web Design & SEO by Zashev Design