Иван Кюркчиев е роден на 9.09.1958 г. в Бяла Черква, Търновско. Завършва Националното училище по изкуствата в Русе, специалност "Цигулка" и "Класическо оперно пеене" при Маестро Георги Делиганев; през 1983 г. завършва Националната музикална академия „Проф.Панчо Владигеров”, оперно и сценично пеене при проф. Елена Киселова и проф. Павел Герджиков; 1983 г. печели награда на българското Министерство на културата - държавна стипендия, която му дава възможност да специализира в „Театро Ла Скала” в Милано, Италия; 1984 г. участва и печели конкурса „Енрико Карузо” за тенори в Милано, с който стартира международната му кариера; владее 5 езика – руски, италиански, английски, испански и френски.
В момента е директор на Русенската държавна опера. Кандидат за общински съветник от листата на ПП ГЕРБ – Русе.
За човек като него обикновено казват „целунат от Господ”. Самият Иван Кюркчиев признава „Аз съм един щастлив човек!” и наистина, ако слуша историята на неговия живот, човек би си помислил, че чете една щастлива приказка… Само ако много внимава, може да улови белезите, които неизбежните изпитания и спечелените със силната воля и лишения битки, оставят в душата. Това са малките драскотини, които всички носим, но мъдрите успяват да ги излекуват със светлината на благодарността и себераздаването.
Едва 10-годишен Иван трябва да напусне родния си дом в Бяла Черква и да дойде в Русе. Това е първата голяма жертва, която едно невръстно дете прави в името на още по-голямата мечта – музиката. Мъдрият му баща, патриархът на семейството, обаче знаел, че това е верният път. Ти ще станеш голям певец, но затова сега трябва да учиш, обяснил баща му и го отвел при братовчеди в Русе. В сърцето на Иван Кюркчиев и до сега е жив най-свидният спомен от детството му – неделните вечери в дома им с много приятели на баща му, певци и музиканти. Дори великият Гюзелев бил чест гост на семейството. Пеели с часове и пеели всичко – от опера, през патриотични песни, до популярни шлагери и фолклор.
След като станало ясно, че момчето също е наследило таланта на баща си, още 6-годишен му купили цигулка, а първият му учител бил възрастният цигулар Никола Кожухаров, музикант от Виенската филхармония, интерниран в Бяла черква. „Аз още от 6-годишен знаех, че ще стана оперен певец”, спомня си Иван Кюркчиев. Затова, макар и с много болка в детското си сърце, се примирил, че го отделят от любящия дом. В Русе продължил с уроците по цигулка и пеене. Завършил музикалната гимназия и още преди казармата бил приет в Държавната консерватория.
В живота на всеки голям творец има моменти, в които сякаш небесата се отварят, за да озарят пътя му. Такъв велик и преломен момент за Иван Кюркчиев е случаят, който в критична ситуация го поставя на мястото на негов колега на сцената на Софийската опера в спектакъла „Дъщерята на полка”. Представлението се играе през 1982 г. пред тогавашния председател на Комитета за култура Георги Йорданов. Очарован от таланта на 24-годишния младеж, той предлага да го изпратят като стипендиант на специализация в Миланската скала. Това отваря пътя му към световната сцена.
Да, всичко може да се каже и с едно изречение – изглежда просто и ясно, но някъде в детайлите е всъщност живата човешка история. А тя минава през много изпитания за момчето от социалистическа България, което пристига в Италия със сума, равна на 30 долара, в джоба. И колкото и да е странно, нито някой от българското дипломатическо представителство посреща него и колежката му, нито има уредена квартира. Милостивата съдба им протяга ръка в лицето на една скромна оперна певица, която случайно пътува до тях в самолета. Жената ги приютява в малкото си жилище, а по-късно със съдействието на директора на Миланската скала него го настаняват в католически монашески пансион. Когато става ясно, че и стипендията от България ще се забави с 3 месеца, отново директорът на музикалната институция се намесва, като им урежда често концертиране, за да могат да си изкарат сами средствата за издръжката.
Истинската световна кариера на Иван Кюркчиев започва, когато като стипендиант в „Ла скала“ печели конкурса „Карузо“. Животът го среща с Алфредо Страда, собственик на импресарска агенция. Той не просто работи с този импресарио, свързва ги дълбоко приятелство. Кюркчиев признава, че се е учил много от него, приел го е като втори баща. Алфредо чудесно е разбирал самотата на концертиращия артист, защото след всяко представление, колкото и бляскаво да е то, ти се прибираш сам в квартирата или хотелската си стая и оставаш чужд на света, който си дошъл, за да радваш с таланта си. „Славата е самотно занимание, човек трябва да има дом и здрави корени!”, споделя изстраданите си истини Иван Кюркчиев.
Натрупаният опит от световните сцени, международните му контакти и усвоените мениджърски умения, както и желанието му да се завърне в любимия Русе, го довеждат до конкурса за директор на Русенската опера през 1996г. На този пост остава до 1999г. Под негово ръководство в този период Операта представя българското оперно изкуство на най-големите сцени в редица европейски страни като Белгия, Германия, Холандия, Португалия и Испания…
През този период животът му се преобръща завинаги, защото среща Елица, жената в която все още е влюбен и от която има две прекрасни деца – дъщеря и син. Елица е вдъхновение, невинност и красота, Елица е дом… Най-сетне дом, в който да иска да се прибира всяка вечер и да му е толкова хубаво, че да не му се излиза, когато може да си позволи време за любимите си хора.
Със същата увереност, с която още като 6-годишно момче е знаел, че ще стане оперен певец, една вечер Иван Кюркчиев казва на смутеното момиче „От теб ще имам най-прекрасните деца!” Шест месеца по-късно любовта им е истинска и на него му предстои едно от най-трудните изпитания – да я заяви и защити от злостни клюки и осъдителни коментари. Двамата напускат държавната опера, но не спират да работят за нея. Основават импресарска агенция „Опера Верди”, чрез която представят български оперни спектакли по света. През това време се ражда първо дъщеря им Мария, а после и синът им Калоян. Градят дом, пътуват по турнетата с трупите. В същия период неговият „втори баща” Алфредо Страда, му предлага да се преместят в Италия при него и да наследят неговата импресарска къща, тъй като той е вече стар. След обмисляне на предложението, семейството взема важно решение – да остане в Русе и да продължи да работи за любимия град и за оперното изкуство в България.
Импресарската агенция на Кюркчиев представя Държавна опера Русе на международния оперен фестивал в Швейцария „Сологур”, реализира гастроли на спектакли с „Травиата” и „Аида” в Грац и в оперния фестивал Джузепе ди Стефано във Венеция.
„Русенската опера е невероятна сила за правене на спектакли!”, убеден е Иван Кюркчиев. Споделя, че най-голямото му щастие е, когато седи сред публиката на сцена в чужбина и гледа създаден от него спектакъл, след който възторжените зрители и местните партньори възкликват „Прекрасно! Нали ще дойдете догодина пак!” Тогава вече можеш да договаряш и цена и условия.
Увереността в потенциала на Русенската опера, както и мечтата любимият му град да стане център на оперен туризъм го връщат отново на директорския пост след 20 години. Сега Кюркчиев влага не само творческата си енергия, но и още по-богатия си мениджърски опит. Само най-близките му знаят колко дълбоко изстрадва някои трудни решения, особено когато става дума да се раздели с хора в пенсионна възраст, които са отдали живота си на музиката. Нощем, когато си прави равносметка на деня, премисля всяка човешка история, но знае, че това е част от пътя на ефективния мениджмънт. Не спира да се учи от опита на колегите си по световните оперни театри. Очите му вече виждат бъдещата открита сцена на кея на Русе, грандиозни спектакли, привличащи туристи от други страни, а и от други градове на България.
„Културата развива бизнеса. Светът отдавна го е разбрал. По света целият град работи в помощ и подкрепа на културните си институции. Те привличат туристи, от това печелят и хотелите, и ресторантьорите, и търговците, и производителите. Вярвам, че и у нас това ще стане!”, казва Кюркчиев. Страхува се само инерцията на „ширпотреба” да не повлияе оперното изкуство, защото понякога в името на бюджетната ефективност, се минават граници. Често си спомня думите на своя приятел и колега, покойният вече диригент Методи Матакиев: „Пари винаги ще изкараме, важното е какво ще оставим след себе си!”
.jpg)
Коментирай